На ръба на съня…

Сън, къде си?

А, ето къде си бил!
Парчетата полека се местят и се нареждат пред очите ми.
Цялата мозайка постепенно придобива някаква форма и измерение, и започвам да асимилирам какво всъщност има на нея.
Фигурите танцуват върху накъдрената повърхност на отделните парчета, прескачат от едно в друго, разменят се, размиват се …
Опитват се да объркат сетивата ми …
И успяват. Вече не съм там, където бях преди секунди.
Вече летя над земята и виждам неща, които никой друг не вижда.
Виждам ги, но не с очите си.
Изобщо не знаете какво изпускате, когато не сънувате!
Тук светът не е просто триизмерен. Тук светът е част от теб!

СТЪКЛЕН СВЯТ
Дори докосването може да го погуби, ако не е достатъчно внимателно.
Две чаши.
Връзката между тях е нищо друго освен … звън. Мелодичен.
Картината ме усмихва.

ЗЕЛЕНО БЛАТО
Гора. Обикалям по брега на блатото. Лианите ме докосват по косата.

Клоните на дърветата се преплитат, така че от небето се вижда толкова малко синьо късче, колкото да могат да се проврат няколко слънчеви лъча, които не стигат много далеч … само до повърхността на блатото покрита със зеленина. Топло е като в парник. Истински рай за комарите …

А слънцето залязва. Скоро тук ще стане единственото топло място наоколо, а за нощните животни ще започне „деня“.

ВЕЧЕР
Черният силует на острия покрив на къщата е залепнал като апликация, на фона на лятното виолетово небе.
На верандата е тъмно. Стола се полюшва празен. Вътре е тихо.
Те спят. Забравили за всичко, прегърнати и в ръцете на сънищата.
Гледащи като на филм подсъзнателните си желания и фантазии.
Премигващи сладко. Облизващи пресъхналите си устни.
Прилепнали в успокояващата прегръдка на другия.
И мечтаещи за него … винаги.

НОЩНА ЛАМПА
До леглото. Свети и разпръсква слаба светлина. Кремавият й цвят ме успокоява. Гладките завивки са обгърнали отвсякъде голото ми тяло и го галят нежно. При всяко мое помръдване, те се плъзват по всяка извивка на тялото ми, сякаш са от пясък, а не от плат.

Мога само да изстена от удоволствие, да затворя очи и да заспя … затънала в пясъка.

ПО ВЪЖЕТО
Внимавай! Ходиш на много метри над земята. Бос. Имаш и всичко, и нищо.
Имаш вниманието на тези, които те гледат сега, а ако паднеш, няма да имаш нищо.
Искам да ти помогна, но ти си на средата, а на въжето има място само за един. Искам да ти подам ръка, да те сграбча и да знам, че няма да паднеш, че си с мен… Сега и завинаги.
Ходи! Стъпвай леко и внимавай … Грешните стъпки са само три:
първата – когато се разсееш за миг,
втората – когато залитнеш,
третата – … когато въжето вече не е под краката ти …

REST IN PEACE
Почини. В парка. Сутринта, когато все още никой не е дошъл, а тревата е мокра от росата. Легни върху нея. Разпери ръце.

Погали с пръстите и дланите си острите връхчета. Изпий с кожата си влагата върху тях. Порадвай се на зеления цвят около теб и под теб, порадвай се на синьото небе и белите облаци. Потърси с поглед птиците, чиито глас гали ушите ти в най-чистия момент от деня.

Разгледай ги. Те пеят, за да бъдат забелязани.

Не мърдай. Само дишай … бавно и спокойно. Мигай много бавно, за да можеш да поемеш повече от всичко, което виждаш.

Усмихни се, когато първите лъчи на изгряващото слънце, те погалят и стоплят лицето ти.
Усмихни се! Започва един нов ден, който никога не се е случвал …
И никога няма да се повтори. Зарадвай се, че си тук. Сега.

ТАНЦ
В който живее надеждата за живот.
Също както люлката носи равновесието.
Също както завъртането носи … спиралата, участваща в целия ни живот.
От ДНК, до емоцията.
Движението е живот за всяка клетка. От мускулната, до кръвната и мозъчната.
Музиката е храна за тялото, но на едно небиологично равнище.
Нещо, което е вътре в гърдите ни … Но не е сърцето.

ЗАРОВЕ
Три. Хвърляш ги и от тях зависи цеият ти живот по нататък.
Падат се 3, 5 и 2 …
10 – едно добро число. Като си помислиш, че най-голямото възможно число е 18, а най-малкото е 3 … Влизаш в добрите възможности.
А как ти се иска пак да опиташ …?!
Все ти се струва, че можеше да изкараш и повече.
Но те е страх (ами ако изкараш по-малко и връщане назад няма?!).
Но пак ти се иска да ги хвърлиш още веднъж. Не спираш да мислиш за вероятността да изпуснеш шанса, който имаш.
И се чудиш:“Дали си струва?“
(Всъщност така си си добре. Все пак това е десятка!!!)
Кого заблуждавам:“Дай ми заровете!!!“

ПЪТ
Застанал си на мост над пътя и гледаш светлините на отминаващите коли. След дългия работен ден и това е начин за почивка.

Дори шума от двигателите им не ти пречи. Напротив – унася те и за момент забравяш къде си, … какъв ден е, … колко е часа, … кой си, … какви проблеми имаш и какви са сроковете да ги решиш. Ти си въздуха и звука сега се разтваря в теб. Светлината от фаровете на колите минава през теб и осветява стволовете на дърветата зад теб. Сянката ти я няма, а тревата под краката ти се изправя и ти си почти сигурен, че чуваш как става това …

Дишаш, но сякаш въздухът просто минава през теб и не се задържа никъде …

Просто те няма.
Станал си безплътен…

ВЛАК
Безкрайна линия – водеща навсякъде …
Никой не може да те спре, а ти пътуваш с години.
Имаш чувството, че откакто си се родил не си слизал от този влак.
Познаваш всеки пътник, който някога е пътувал в него.
Познаваш всяко купе. Возил си се във всеки вагон.
Седял си на всяко място. Гледал си от всеки прозорец.
Познаваш всички звуци, които се чуват, докато влака се движи.
Познаваш всички знаци, които прелитат край прозорците.
Знаеш всички спирки, на които влакът някога е спирал.
Знаеш всики дълги мостове и черни тунели, през които някога е преминавал и всички гари, на които е оставял по някой вагон.
Сега знаеш, че след този тунел идва крайната спирка на влака.

Но тя не е твоята крайна спирка …
Не още.