Студеният есенен вятър бутна шапката ми на земята и тя издрънча като тенекиена, заради капсите по нея. Сърцето ми прескочи. Каква съм страхлива.
Мъжът я взе, изтупа я и ми я подаде с усмивката на непознат. Подредените му зъби светнаха и ме накараха неволно да притворя устни, за да закрия своите. Имаше матова кожа и черна коса (може би именно заради това зъбите му изглеждаха толкова бели). Направи ми впечатление, още докато се приближавах към спирката. Коженото му яке бе опънато от широките му рамене …
На пръв поглед изглеждаше на не повече от 30, но по-задълбоченото разглеждане ме убеди, че истинската му възраст е с около десетина години повече.
И въпреки това, нищо не го издаваше. Освен очите – сиви и леко хлътнали. Не съм виждала друг човек с такива очи. Изглеждаха твърде светли за него. Сякаш просто не са неговите очи, а нечии чужди, които е взел на заем, за да види дали светът е същият, ако гледа през тях.
Странно, но въпреки че усмивката му беше приятелска, се стреснах от нея, или по-скоро от погледа му. Все едно мина през мен … Все едно видя всичките ми мисли и чувства, без дори да знае как се казвам …
Усмихнах се и му благодарих, а той ме попита:
“-Какво ви притеснява?”
Почувствах се като кристалче лед … Прозрачна. Аз!
Винаги съм била страшно разговорлива, сега имах проблем: Не можех да кажа абсолютно нищо на господина с широките рамене, който държеше шапката ми ( в големите си ръце). Казах:
“-Благодаря! Н-няма нищо. Добре съм.”
Заекнах!!! Колко глупаво! Какво толкова се е случило? Той просто ми подаде шапката ( … с пръстите си, които може би миришеха на парфюма му, който чувствителният ми нос долови, когато застанах по-близо до него … ) Исках да усетя кожата му. Протегнах ръка за шапката и с палеца, и показалеца си докоснах пръстите му. Той като че ли се зарадва на това и отново се усмихна, този път съвсем леко, но аз забелязах … и ми стана приятно.
“-Имате толкова мелодичен глас. Пеете ли?”
Първо се учудих на въпроса му, но след това се засмях:
“-Само под душа!”
“-Трябва да опитате и под прожектори. Сигурен съм, че пеете толкова добре, колкото и изглеждате.”
Сега идва момента, в който аз трябваше да се изчервя. Всъщност ми стана смешно, защото, както всяка жена, така и аз не се мислех за особено красива.
“-Къде отивате?” – прекъсна мислите ми той. ”- Ако не е тайна, разбира се.”
“-В библиотеката.” – изстрелях лъжата си аз.
“ – Истината е, че трябва да ходя на лекции, но ако трябва да бъда честна, с по-голямо удоволствие бих се заринала с праха на купищата книги в библиотеката. И мисля, че току-що реших да направя точно това.”
Той отново се усмихна:
“-Да. И аз обичам да чета! Четенето ме кара да се чувствам толкова … лек. Само със силата на мисълта мога да преместя цялото си тяло от другата страна на земята … Влудяващо е. Влудяващо приятно.”
Устата ми се отвори и преди мозъка ми да успее да направи нещо, се чух да казвам:
“- Защо не отидем заедно да почетем?” (А може би го бях замислила отдавна?)
Той не се поколеба и за миг, просто каза:
“- Две крачки напред! Автобуса идва!”
И наистина автобуса идваше, но все още беше толкова далеч по шосето, че изглеждаше голям колкото кубчето на Рубик.
“-Можем да се запознаем.”- казах. ”Името ми е Тони.”
“- Какво съвпадение! Аз също се казвам така!? Приятно ми е, Тони!
“- И на мен също, Тони!”
Автобуса спря на спирката и новият ми познат с две точно премерени крачки се озова на борда. Аз го последвах.
Заговорихме се за имената ни и за това кой как е получил своето. Установихме, че майка му е очаквала момиченце, което да кръсти Антония, а моята майка е чакала момченце – Антони … Говорихме си и за книги, разбира се, оказа се, че не само имената ни са еднакви…
Стигнахме до библиотеката. Той слезе преди мен и ми подаде ръка. През цялото време стоеше на десет сантиметра от мен. Нито повече, нито по- малко. Чувах дишането и тиктакането на часовника на ръката му. Специфичният звук от триенето на кожата на якето му, докато върви …
Влязохме в библиотеката. Жената, която седеше зад бюрото, погледна над очилата си и го поздрави по име, той кимна в отговор. Явно често идваше тук. Мекият зелен мокет на пода, поглъщаше звука от стъпките ни (ето защо е толкова тихо в библиотеките). В читалнята, докато той сваляше якето си, аз си избрах книга и седнах на най-близката маса. Той отиде до един от рафтовете, докосна с пръст всички книги и взе последната, която ми се стори необикновенно дебела и … учудващо бяла … нямаше нито заглавие,нито автор върху корицата. Той дръпна стола срещу мен и седна. Сложи книгата пред себе си, отвори я. Погали с пръсти брайловите букви …