Магазин за сънища

В приемната на магазина за сънища е тъмно.
В средата й има стъклена витрина.
А върху копринената възглавничка вътре, има един пръстен, осветен от самотната лампа над витрината.
Като на сън…

Магазинът е отворен всяка нощ.
Винаги те посреща момиче с дълга тъмносиня рокля и впечатляващи обици, сякаш направени от звездите.
Тя е усмихната и нежна, а очите ѝ виждат в душата ти.
Това е Ирина. Тя е собственичката на магазина.
Когато веднъж я попитах за пръстена, тя отговори, че много често мъжете, след като са сънували, решават че искат да се оженят за някое момиче и пръстенът във витрината винаги върши работа! ?

Идеята за магазина хрумнала на Ирина, както се очаква, по време на сън.
Събудила се една сутрин и идеята стояла на прага на спалнята ѝ.
Облечена и готова да тръгне по пътя на осъществяването си.
И тя тръгнала с нея.

Първоначално магазинът се помещавал в една изоставена сграда, но скоро станало ясно, че това не е най-подходящото място за сънуване, вибрациите му били по-скоро тъжни, защото е изоставено…
После се преместила “тук”. А “тук” е малка къщичка, на границата където свършва града и започва полето. В миналото наблизо е имало военно летище и никой не е можел да строи в околността.
Днес летището вече го няма, а къщичката си стои сред високите треви и единственото, което лети наоколо, под звуците на щурците, са светулките…
До магазина се стига само пеш. На няколко километра от него пътят свършва и щеш не щеш, трябва да повървиш.
(А дори и тези, на които не им се върви, в крайна сметка някъде по средата на меката пътечка, забравят че не са искали и потъват в шумоленето на тревите, които ги галят по краката.)
Някои ще си кажат, че сигурно къщичката изглежда призрачна в мрака на полето, но това съвсем не е така.
Тя е като видение.
Като да си се изгубил и да вървиш дълго, без да срещнеш никой…
И изведнъж стигаш до нея.
Слабата светлина от лампата над дървената врата, те приканва да отидеш. И в себе си, си абсолютно убеден, че вътре има нещо прекрасно.

Точно така се почувствах, когато дойдох за първи път при Ирина.
Изпратиха ме в магазина, защото не бях сънувала отдавна.
Спрях където свършваше пътя и тръгнах през полето.
Носех си фенерче, но се оказа, че изобщо не ми е нужно.
Нощта беше ясна и меката светлина на луната беше напълно достатъчна, за да виждам накъде да вървя. Пътечката свърши.
Отворих дървената врата и се спуснах по 13те стъпала до приемната.
Ирина ме посрещна и каза да изчакам няколко минути, за да приготви всичко. След това изчезна.
Когато се върна отвори една врата в стената, която не бях забелязала до този момент.
Изкатерих се по тясната стълбичка зад вратата и се озовах в стаята за сънища.
Подът поскърцваше леко при всяка моя стъпка навътре.
В средата на стаята имаше голямо дървено легло с пухени завивки.
Четирите му края бяха вързани с въжета за гредите на тавана.
Ирина ми каза да се съблека и да легна (Не че имах нужда от покана, леглото сякаш ме викаше само…) след това затвори вратата, а аз останах сама в тъмното.
След минутка потънах в пуха, а миризмата на завивките имаше способността да изтрива мисли… (Най-вече вредни.)

Помислих си, че мога да остана завинаги тук.

Беше топло. Не горещо.
Затворих очи само за миг, а когато ги отворих сякаш не бях на същото място.
Виждах нощта.
Стените ги нямаше, таванът също.
Само гредите, на които беше закачена люлката, бяха на мястото си.
Небето, звездите, полето … и аз.
Усещах лекия ветрец по кожата на лицето си.
Миришеше на треви, на земя, на живот….
Звука на нощта бавно ме унасяше.
Усещах как сърцето ми забавя ритъма си, дишането ми ставаше все по-равномерно…
Тялото ми (изпаднало в паника, че може би умира) накрая се предаде, отпусна хватката над душата ми и тя полетя…

Усетила нежния трепет почти физически, всяка бариера на реалността се отдръпваше мигновенно пред съня.
Винаги съм обичала най-много точно този момент. Моментът, в които усещаш как се разкъсва връзката ти с реалния (нереалния?) живот.
И винаги съм се питала:
А колко точно процента сме сигурни, че това е реалното, а не е обратното?
По логично ми изглежда реалното да е там, където всичко е възможно!

Полетях!
Летях върху самолетче!
Играчка!
И не беше абсурдно. Беше си съвсем нормално.
Виждах хората долу и птиците летящи наоколо.
Усещането беше несравнимо. Реално.

Чакаха ме. Някъде. И полетях натам.
Вратата се отвори.
И едно забързано човече ме покани.
Държеше нещо, което миришеше силно, но приятно.
Каза ми да не обръщам внимание на хаоса (сякаш го виждах…).
После каза да сляза най-сетне от превозното си средство, а аз го послушах.
Усмихваше се и ме гледаше.
Усещах чиста радост.
И това ми беше достатъчно.
Покани ме, на пода и разпиля карти между нас.
Като на игра.
Не можех да говоря.
Не ми и трябваше.
Всичко ставаше ясно само докато се гледахме.
Без да откъсваме очите си от другия.
А душите ни бяха едно.
Събудих се, а усещането за единство се разливаше в мен.
Беше невероятно.
Усещане, което изпълва всяка клетка.
(Не можем да съществуваме без тази, другата (по-реалната) реалност!)

Отново бях в стаята. Същата, в която влязох.
Знаех, че Ирина ме чака.
Станах, облякох си дрехите и отново се спуснах по стъпалата.

Посрещна ме с думите:
Е, какво сънува? ?
А аз и отвърнах, че ще разбере когато ѝ пусна плащането.

На другия ден сънят ми се сбъдна.
А всичко, което ти прочете до момента, е “сумата”, която преведох на Ирина.