“КЪЩАТА”

В подземията беше по-шумно от обикновено и затова минахме през тясната дървена врата. Не бях минавала през нея до сега, въпреки че знаех как да мина по основните пътища, дори със затворени очи. Попаднахме в помещение – тъмно и празно. Студено е, а влагата сякаш попива в дрехите ни. Чувах само тежкото му дишане. Казах му, че ще избягаме, че това е само сън, че нищо лошо няма да му се случи и го хванах за ръката. (Беше ледена…)
Очите му бяха станали черни от страх. Понечи да каже нещо, но аз му направих знак да мълчи. В този момент един плъх скочи към мен, дръпнах се навреме, но животното не се отказа, повтори скока и впи зъби в крака на момчето. Ритнах плъха с всичка сила и изкомандвах:
“ТИЧАЙ!”
Миг след това и двамата тичахме по коридорите към “Къщата” и останалите. Минахме през “Зоната на плъховете” толкова бързо, че не ни усетиха.
Вече сме в безопасност, извън подземията.
“Намерих го отвън. Не е от ТЯХ.”

Вече няколко месеца живеехме в “Къщата”, единствения начин да влезеш в нея е през подземията, които бяха царството на плъховете. Винаги съм смятала, че плъховете не са толкова големи, но явно по време на война придобиват някакви супер сили и стават като истински чудовища.
“Къщата” е бивше посолство, полусъборено, но все пак бяха останали достатъчно здрави стени, за да я направим наше убежище. Освен оцелялата метална ограда на посолството, я оградихме и с двуметров зид, който строихме няколко седмици, тухла по тухла, за да не ни усетят.
Не толкова “Стената” ни спасяваше, колкото фактът, че никой от “ТЯХ” нямаше да влезе доброволно в подземията. Ако не знаеш от къде да минеш, си обречен да станеш храна за тлъстите чудовища, които ги обитават. И все пак не мразя плъховете напълно. Нерядко са ни спасявали от гладна смърт.
Подземията бяха и връзката ни със света, когато имаше някакво раздвижване, винаги първо от там се чуваше стрелба или далечен тътен на бомби.

Знаех, че никой няма да има против момчето да остане с нас. И без това ядем каквото намерим, все ще има и за него. Пък и той беше на 9 години, едва ли щеше яде много.
С него, ставаме 5.

“Дебелия” е на 40 години. Прекалявал в продължение на години с алкохола, кръвоносните съдове по лицето му се виждаха толкова ясно, че то почти винаги имаше леко морав цвят.
Той е жесток. Жестока е и историята на семейството му. Обвинили го в престъпления срещу “ТЯХ”.
Завързали го и го накарали да гледа как измъчват и убиват двете му дъщери и жена му…
Не успяхме да ги спасим от “ТЯХ”, защото се оказахме там точно преди и него да го сполети същата съдба…

“Куция” е хърбав, с черна стърчаща коса. Огромният му пуловер го кара да изглежда още по-невзрачен. Малко преди да стане част от компанията стъпил върху противопехотна мина, която като по чудо не го убила, но го разделила с десния му крак. Колкото и безпомощен да изглежда на пръв поглед, заради патерицата, той е най-точният стрелец от всички. Обикновено прекарваше времето си на една от площадките, които са извън оградата. Беше си направил проход през “Стената”, толкова добре прикрит, че никой не можеше да го забележи отвън. За него беше важно да се чувства поне малко свободен.
Всеки път когато чуехме звука от патерицата му по цимента, знаехме че “ТЕ” отново са дошли.
Той никога не крещи като мен, когато има опасност. Мисля си, че не изпитва страх.
И той е останал сам без семейство като всички нас, но не го е страх да умре.

“Тихия” остана загадка за всички. Синият му поглед е вледеняващо тъжен. Той е отговорник по снабдяването с храна, която аз готвя. Не обича да говори и така и не разбрахме историята му. Сякаш нещо му бе отнело гласа завинаги.

Не ползваме имената си от преди. Никой не знае как са се казвали другите преди войната.

Името на момчето, което доведох днес, беше единодушно избрано – “Малкия”.
В погледа му се четеше недоумение. И хиляди въпроси, които започват със “Защо”… Може би всички деца на войната “гледат” така…
Но той носеше пистолет и бях сигурна, че за да оцелее навън, е убивал.

И аз.
Винаги съм зад всички. Пазят ме. Нали съм момиче.
На 19 съм. Те са моето семейство.
Мога да стрелям. Доста добре. “Дебелия” ме научи.
Всеки път когато ни нападат, толкова отдалеч се хвърлям на площадката с автомата, че ребрата ми винаги са натъртени от бетона.
Но сме силни. Винаги се отказват.

Всеки път се моля, ако трябва да ни избият, да успея да сложа край на живота си преди да ме докопат. “ТЕ” са изверги, сигурно ще ме късат парче по парче и ще ме хвърлят на плъховете в подземията.

Есен е. От седмици постоянно вали, навсякъде е кално. Днес е първият слънчев ден.
Всички сме отвън. “Дебелия” го няма, оглеждам се и виждам как идва от подземията, влачейки един от “ТЯХ”. Ранен, явно е търсел помощ, но е намерил най-големия си враг.
“Дебелия” обича да ги измъчва. Точно по начина, по който са измъчвали най-скъпите му същества. Режеше ги живи. И докато те ревяха от болка, той плачеше за децата си…
Този следобед щеше да направи същото…
Дръпнах “Малкия” настрани и го заразпитвах за историята му. А и не обичам да присъствам на тези сцени. Другите гледаха и това въобще не ги плашеше или отвращаваше. После ми казаха, че накрая е натъпкал онзи нещастник в някакъв варел. Малък варел. Но го събрал…
Най-мъчително свършваха онези, които “Дебелия” хвърляше в една от шахтите на подземията. Нямаше как да излязат от там и плъховете ги довършваха. Бавно.
С часове ги чувах как молят за помощ на всички езици, които някога са чували…

“Малкия” ми разказа, че първите му спомени са от преди 3 години, когато започна войната.
Разказа ми, как пишел домашното си, когато чул първите изстрели.
Родителите му не се прибрали тази вечер. Заключил се в къщата и в продължение на седмица не излизал никъде. Умирал от страх. Не знаел какво да прави. Спомнил си, че в училище ги учили какво да правят по време на война, но не помнел нищо от това, което са им казали. Само си спомнил, че трябва да пести храната, която има и пестял. Пестял доколкото може да пести едно 6 годишно дете. Когато храната му свършила, решил, че ще излезе да провери дали няма някой в съседните къщи. Знаел къде баща му държи пистолета си и му отнело известно време да отключи кутията, но се справил. Може би защото не е имало кой да му каже, че не може да го направи…
От момента, в който е прекрачил прага на къщата си, преди 3 години, престанал да бъде дете…
Слушах го и не можех да повярвам на всичко, през което е минал от тогава.
Чудех се как е оцелял…

… когато чух шум от приближаващи се камиони и се развиках. Първоначално никой не ме чу, защото се надвикваха и се смееха на нещо, което “Дебелия”, омазан с кръвта на вече мъртвия му пленник, разказваше.
Хвърлих по тях първото, което ми попадна – някакво парче дърво, май беше част от стол.
Всички се разтичаха.
Само “Куция” не успя на време. Изненадаха го зад оградата.
Изненадаха и нас, защото ни нападнаха от страни и надупчиха цялата стена.
Мисля че почти веднага уцелиха “Куция”. Той мълчаливо се свлече на прага на своя проход в “Стената”, преди да успее да стъпи на своя територия.
Видях очите му докато умираше и прочетох само едно.
Страх.
Огромен.
Безкраен.
Миг преди “Стената” да рухне, видях колко са много.
Погледнах към другите. И те знаеха.
Всичко стана сякаш по команда.
Никога не бяхме говорили какво ще правим ако се случи това…
Но всички знаехме.
Трима въоражени до зъби приятели и едно дете, застанаха един срещу друг и натиснаха спусъка едновременно, с блестящи очи.

Сбогом.
Не си казахме сбогом.
Оставаме заедно.