Щернбергия

С приятелката ми се разхождахме днес.
Казва се Ане. Толкова е слаба, че искам непрекъснато да я прегръщам и да я пазя от всичко.
Късата и русолява коса е обрамчила лицето ѝ и всеки път когато я погледна си мисля, че прилича на ангел. Очите ѝ са с цвета на лятното небе.
Вървим по нашата улица, по която вървях точно преди 2 години, когато я видях за първи път.
Беше с блузка без ръкави, която откриваше нежните и рамене, и пола, с която изглеждаше като фигурка от музикална кутийка. Сещате се, от онези които се въртят.
Днес беше облякла същите дрехи, даже и същите светлосини чехли, които носеше тогава.
На улицата ни точно бяха съборили една от старите къщи, в която живееше “възрастната госпожа с многото приятелки”. Така я наричахме децата от квартала, защото винаги имаше гости и винаги се носеше смях от вътре. Почина миналия месец и тъй като нямаше наследници, общината стана собственик на мястото.
Тръгнахме да минаваме под една от огромните машини дошли да разрушат къщата, пресрещна ни един от работниците, който ни се скара и каза, че имаме точно 5 секунди да се върнем и да минем през означеното с лента място. Изтичахме обратно, смеейки се.
Минахме откъдето трябваше и изскочихме на улицата отново, точно пред кабинета на Д-р Брух.
Той беше паркирал новата си кола там. Бяха се събрали хлапетии и оглеждаха возилото сякаш е космически кораб. Щеше ми се и аз да имах такава кола…
Но да имаш собствена чисто нова кола през 1939 година беше истинска рядкост.
“Някой ден!” – каза Ане, сякаш прочела мислите ми и се усмихна.
Дръпна ме и продължихме между къщите, улицата и шума от минаващите по нея коли останаха някъде зад нас.
Стигнахме до нашата градинка, която беше сякаш постлана с жълт цветен килим, можеше да си изгубиш очите докато го гледаш. Седнахме на любимата ни пейка и Ане ми каза, че цветето се казва Щернбергия, а аз откъснах едно цветче, сложих го зад ухото ѝ и казах, че Щернбергията трябва да се казва Анебергия! Смехът и прозвъня в ушите ми като коледни звънчета.

Исках да я гушна, обичах я толкова много, наведох се над нея и аха да я целуна, когато се разнесе звука на сирената, тя изхлипа и стисна ръцете ми. Скочихме и двамата.
Не знаехме къде да отидем.
Видяхме няколко момчета да тичат през парка и ги пресрещнахме, питах ги накъде отиват, те казаха, че знаят къде има бомбоубежище. Тичахме доста време, виждах че тя се уморява, но не забавяше темпото.
Най-сетне стигнахме до една метална врата близо до входа на една къща, следваше дълъг коридор, леко наклонен, но без стъпала, Ане беше загубила чехлите си някъде по пътя и беше боса.
Влязохме в помещение с тежки врати със странен механизъм за затваряне, вече имаше много хора, вътре всичко беше облицовано с бели фаянсови плочки, изглеждаше ми като кухня на стол, имаше две дебели жени в бели престилки, които сякаш разпределяха хората, кой накъде да отиде. Ане беше пред мен, но в следващия миг се изгуби сред хората. Паникьосах се, започнах да я викам. Затворих очи и се опитах да чуя дали не ми отговаря от някъде.
И сякаш съвсем леко дочух как плаче някъде наблизо. Започнах да я търся, накрая я открих зад едно перде, сгушена пред кофи и парцали за чистене. Хванах я под мишниците и я издърпах от там, толкова беше мъничка.
Гушках я и ѝ казвах, че всичко ще е наред.
Мислех си как винаги съм си представял, че ако стане нещо такова просто ще умра от страх, плачеше ми се, но до мен беше съществото, което обичам повече от себе си. Нямах право да се отчайвам!
Всички в помещението обсъждаха кой и за какво ни напада, говореха нещо за Англия.
Притиснах я по-силно в прегръдките си… и казах:
„Това е само лош сън, утре ще се събудим и всичко ще е както преди!“…
Макар да знаех, че никога нищо нямаше да е както преди…