Когато вечер затворя очите си, ставам участник в живот номер две.
Често в него виждам не само мечтите си,
но и чувам музика – неизмислена, чакаща ме.

Често в него се обръщам назад и там е времето, в което си с мен.
Уж забравено, но всъщност запомнено,
до последния детайл и до последния ден.

Усещам миналото как ме грабва и цяла нощ ме носи на ръце.
А сърцето, както се очаква,
не е запомнило какво е да си наранен.

Понякога се будя с блеснал поглед, помръкващ две секунди след това…
Понякога… (или пък винаги…)
реалността е сън в съня.