Радвам се, че не съм загубила способността си да се разчувствам от филм.
Макар че този път надминах себе си.
Беше анимационен.
Детски.
Главният герой прекара години в търсене на родителите си.
Стигна до другия край на света, само защото не използваше думи като:
– Не мога!
– Страх ме е!
– Това е невъзможно!

Героят беше дете.
А за децата няма невъзможни неща.
Те не се отказват, докато не успеят.
Възрастните сме толкова ощетени от всичко, на което са ни научили.
И ако някой, четейки това, се подсмихва пренебрежително, нека се замисли от колко неща го е страх, какво е невъзможно за него и дали наистина е толкова невъзможно, или всичко е в представите му, изградени от родители, учители и общество?
Винаги, когато си помисля, че нещо не е по силите ми, си спомням за едно 6 годишно момиче, което успява да измъкне 11 месечното си братче от горящата им къща.
Само защото не е имало възрастен с тях, който да ѝ каже, че не може да го направи…
Представете си го…