Ще ти кажа…

Нали знаеш, че пожеланите за част от секундата желания, формулирани и пробягнали през ума ти и след това мигновенно забравени, имат навика да се сбъдват?
(За разлика от дълго лелеяните и мислени с часове, дни, месеци, дори години…)
Фиксираш ли се в нещо, то просто не се случва.
Не зная, може би енергията има такъв начин на действие и случване, който се прецаква в мига, в който зациклиш на нещо твърде дълго.
Аз май си те пожелах така.
Неосъзнато, бързо, ясно и нереално.
Невъзможно…И ето те.
Както въпроса What if… (we kissed)?
Даже май точно така беше зададен.
Ами ако ми се случи…
Съдбата обича тези игрички с нас.
Питаше се! Ами ето ти възможност да разбереш отговора!

Знаеш ли, мисля си, че любовта е нещо, което не свършва (със смъртта).
Любовта е енергия и както всяка друга енергия, тя просто се трансформира и може да стане достъпна отново след колкото искаш трансформации.
Толкова силна е енергията „любов“, че тя всъщност оставя физически „белези“ върху душата.
Затова тези души, които са били в любов „в началото“, винаги имат толкова сходства, че дори си приличат до известна степен физически, за да могат да се „познаят“ и привлекат дори и след милион години.
„Това сякаш аз съм го казал.“
„Това сякаш аз съм си го помислила.“
Ами най-вероятно сме.
Преди. Някога. Някъде.

Навярно пак сме се срещнали.
Кой знае дали сме се познали тогава…
Кой знае в колко от пребиваванията ни на Земята сме имали късмета да ни се пресекат пътищата…
А когато срещнеш някой, който е толкова като теб, не може да си кажеш:
„Е, просто някой, съвпадение!“
Не съществуват такива съвпадения. Просто ги няма.
Дори във фантастичните книги такива случки не са прости съвпадения, винаги има висша намеса, независимо от чия страна е – извънземните, провидението или магьосницата от долния етаж. ?
Кой, обаче, определя момента, в който да се случат?
Не сме ли ние? В зависимост от степента, в която сме готови за нещо толкова всепоглъщащо, значимо, невероятно, необикновено, желано, търсено…
А понякога това е нещо, което сме се отказали да търсим, защото някой ни е казал, че го няма и ние сме му повярвали… Или пък сами себе си сме убедили, че го няма. (Възможно е.)

Цял живот си мислех, че любовта е всъщност да се разбираш, с човека, с когото си.
Но не е това! Повече е!
Разбирателството е хубаво, но не е достатъчно, за да останеш с някой…

Колко ни прецакват родителите.
Те – нас, ние – децата си, те – техните деца… и така до безкрай.
Ненаучени да търсят.
Научени да се примиряват, защото има и по-лошо… (А по-добро няма ли?!)

Грешни уроци, грешни решения, грешни хора…
Резултатът – нещастни душици свити в болни тела.
На кой му трябва това?
Колко по-лесно ще е ако не се примиряваме, докато не намерим ВСИЧКО.
Не ме научиха.
Щастието, ако е прехвърлено на плещите на децата, изпълва твоите празнини… Това ли е начина?

Грешно ли е, че поисках повече?
Да, чак сега, но по-добре късно, отколкото по-късно.
И ние по същите стъпки бяхме тръгнали: „Ако имахме деца, нямаше да се разделим!“
Ха-ха-ха! Глупости!
Нищо не могат да запълнят децата, освен сърцето жадно за любов и внимание.
Чувството, че ти си всичко за някой, ще бъде прието от сърцето, за чувството, от което толкова отчаяно се нуждае. За да може да продължи да бие, без да се вкамени от липсата на любов, която да го пълни със сила, трепет и живот.
А това, че сърцето ми започна да прескача. 400 екстрасистоли за 24 часа. Найс, а?
Лекарите не успяха да открият нищо. Здрава съм. От умора било.
Дали е от умора, дали е от физическа умора или всъщност сърцето е искало да ми покаже, че нещо му липсва, толкова, че вече не „знае“ как да бие правилно…?
Възможно ли е да е толкова просто обяснението?
С годините започваме да търсим все по-сложни причини за случващото се с нас и около нас.
А ако всъщност обяснението е винаги най-простото?
Ако се срещаме, защото трябва да сме заедно?
Ако се разделяме, защото трябва да се разделим?
Ако сме нещастни, защото не търсим щастието или се самозаблуждаваме, че това Е то?

…Всичко, което написах до момента ми се струва пълна глупост, nonsense, bullshits…
А ако това е в моята глава и всичко е далеч по-сложно?
Въпреки че осъзнавайки колко е сложно да следваш импулсите и желанията си, почти съм убедена, че това е единствения верен път през живота.
Верните пътища никога не са леки.
Трябва да се потрудиш.
И то яко!
Умората ще е най-малкото…
Често ще се налага да даваш повече.
Нерядко ще оставяш по пътя някоя твоя част.
Вървейки, полека-лека се сдобиваш с „протеза“ тук и там, и все пак единственото важно е сърцето ти да стигне там, накъдето е тръгнало.
Невредимо и цяло, и истинско, а не протеза.
Защото загубиш ли го, просто си умрял от вътре.
Само тогава смъртта е страшна.
И ако ти се случи да отидеш на погребението на такъв човек.
Ще видиш, че той изглежда по абсолютно същия начин, по който е изглеждал приживе.
Няма по-страшно.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *