По пътя

Карах по магистралата. Със слушалки в ушите, защото исках да чуя точно определена песен.
Машинката за пръскане на течност за чистачките се развали.
Предното стъкло стана толкова кално, че чистачките само замазваха положението и макар че беше трудно, през него виждах достатъчно:
Колата пред мен и белотата наоколо.
Докъдето ми стигаше погледа всичко беше бяло.
От двете страни на пътя летяха дървета – целите замръзнали. Студа беше пропълзял по всяко клонче.
Зимното слънце ми пълнеше очите със светлина.
Такава красота.
А аз… бях най-сетне спокойна.
Никакъв страх.
Понякога (само понякога!) е по-добре да не си задаваш въпроси и да оставиш нещата да се случват.
Просто шофирах и знаех, че съм на точното място, в точното време.
И това ми беше достатъчно.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *