Огледалце, огледалце…

Като деца гледали ли сте се в огледалото, опитвайки се да отгатнете какво ще правите, как ще изглеждате, къде и с кого ще сте след години?

Огледалото, разбира се, не е имало отговорите на тези въпроси.
То е създадено не да показва бъдещето, то може само да отрази какъв си в настоящия момент.

Все търсим огледалото, което да ни даде отговорите.
Вълшебното огледало от приказките, което отговаря на въпроси.
А то обикновено е някъде съвсем, съвсем наблизо.
Окачено на някоя стена, прашно и от никого непогледнато, защото ти си този, чийто образ то иска да отразява, а теб те няма.
Понякога е покрито с плаща на безразличието и тъгата, загубило надежда, че ще те види.
Друг път някой паяк е оплел брилянтната си мрежа върху него и то отразява смъртта на хиляди мушици, мечтаейки само за живот, създаване и раждания на светове.
И един ден, от нищото, се появяваш ти. Поразбутваш стаята, в която е то, за да стигнеш до прозореца и го отваряш. Пускаш слънцето да влезе и да огрее навсякъде. И когато дръпнеш плата, върху него и с ръка събереш паяжината, пред очите ти блесва нещо безценно.
Огледало.
Старо като света.
Рамката му е поочукана от годините, но още си личи колко красива е сътворена.
С малки завъртулки и пътчета, които искаш да проследиш с пръсти.
Боята по рамката леко се е напукала, но знаеш, че бързо може да се оправи.
Среброто по гърба му, обаче е непокътнато. Образа ти изглежда леко жълтеникав, но това е по-скоро заради стъклото, то е остаряло. Среброто си е все така искрящо и чакащо теб.
Приисква ти се да си го вземеш вкъщи, да го притежаваш, толкова силно те привлича.

Но не смееш да го побутнеш от стената. То е в тази къща от векове.
Чудиш се дали къщата няма да рухне с трясък, ако се опиташ да го свалиш от стената.
И започваш всеки ден да ходиш там.
Поразчистваш стаята.
Вчера изтупа килима и оправи гардероба, имаше толкова стари дрехи, които не стават за носене…
Днес на ред е леглото. Чаршафите скоро ще изсъхнат на простора, а от възглавниците излезе толкова прах, че котката на съседите още не може да спре да киха. (Кой я е карал да си навира носа насам!)
Утре ще можеш да спиш тук.
През цялото време докато си в стаята, си говориш с него, галиш го с образа си и то все повече става “твое”. Образът ти в него става все по-кристален…
Усмихваш се срещу него, защото там се виждаш различен, там никой друг не те вижда и можеш да си себе си.

И така, бавно, прекарваш ден след ден там. В онази някога прашна и неподредена стая.
До момента, в който вече не искаш да взимаш огледалото със себе си.
А искаш да останеш при него.
Защото там е твоят дом.

Вълшебното огледало от приказките… е човек.
Когато го видиш може и да не осъзнаеш веднага, че е вълшебно.
Но веднага ще усетиш, че си го търсил цял живот.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *