Среща…

Нощ. Зад тебе токчета потракват.
През доминото две очи искрят.
Ръцете ѝ, във меки ръкавици,
примамват те по грешен път.

Обримчват те във въздух влажен,
но жаден те държат – да изгориш.
Дъхът в ухото ти – миражен,
те кара да се завъртиш.

Без смисъл – тя е полъх само,
не се оставя да я видиш ей така.
И устните ѝ върху твойто рамо
са само част от вечната ти самота.

И водопади от коси се стичат
върху ти, помощ не търси.
Макар, че ти се иска да извикаш,
защото огънят ѝ те гори.

Безропотно стоиш и чакаш
сърцето ти да отнесе.
Рискуваш! Да осъмнеш влюбен
в нощта…или в жената без лице…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *