Езерото

Вървях дълго през гората…
Най-сетне дърветата се разредиха.
…И те видях…
Сега обикалям по твоя бряг и те гледам. Малко ме е страх да нагазя, защото изглеждаш бездънно…
Любувам ти се и бавно се приближавам докато усетя, че слънцето е погалило повърхността ти и че вече не си студено планинско езеро, а си моето планинско езеро.
Потапям пръстите на крака си и усещам, че ме повличаш…
Топло.
Искащо да ме обвие в гладката си вода.
Облите камъчета на дъното ме докосват по ходилата.
Водата ти ме гали и облива всяка част от мен в нежна прегръдка.
Тихо е.
Дърветата около теб са привели клони над водата ти, оглеждат се и виждат себе си.
Огромни.
И красиви.
Наесен пускат листата си да паднат от клоните им, защото единствено така могат да се докоснат
до твоето вълшебно огледало.
И сетне да потънат до дълбините ти, неизследвани от никой.
А мен пускаш.
Приемаш ме цялата.
Никой не е бил там, където съм аз сега.
Потъвам.
Косата ми плува на повърхността на водата ти, сякаш е водно растение.
Слънцето минава през мен, а лъчите му се пречупват и на дъното ти се появява странна дъга.
Обърната е към небето и излиза от водата в две различни посоки.
Никой не я вижда, а тя те свързва с Космоса.
Ти си част от „Всичко“…
Аз съм част от теб…
Аз съм водата…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *