18.06.2058

Томи избълбука нещо нечленоразделно. Рязко вдигна глава и погледна сестра си. Изкривеният ѝ от мокрите очила образ го стресна, но всъщност много по-малко от това, което видя на дъното на езерото.
Там имаше къща!
С една от онези стари дървени веранди, боядисани с бяла боя. Даже не беше обрасла с водорасли, като че ли току-що се беше озовала там.

Джейн шляпаше с крака в малката локвичка, която се събираше винаги на дъното на лодката и дори не поглеждаше брат си. Беше се вглъбила в свещенодействието “мокрене на нови сандали” и въобще не мислеше дали няма да ѝ се карат после.
Брат ѝ я извади от унеса, като я хвана за раменете и я разтърси:
– Еййййй, Джееейн, долу има къща!
– Не полудявай, Том, каква къща, къде долу?
Томи въздъхна, както винаги сестра му беше скептично настроена, сякаш не беше дете, а възрастен, вселил се в тялото на 8 годишно момиче.
– Под водата, сис! Цяла целеничка! Ето виж! – каза и тикна в ръцете ѝ мокрите очила, заедно със закачения за тях шнорхел.

Джейн врътна очи и неадекватно бавно, за създалата се ситуация, си сложи очилата мрънкайки, че ще трябва да се мокри. Наведе се през едно от веслата, потопи лицето си във водата и затърси. Навеждаше се все повече и повече до момента, в който Томи я хвана за колана на джинсите, защото помисли, че ще се прекатури. Когато се изправи, косата ѝ беше полепнала върху очилата, но и през мокрите кичури се виждаха опулените ѝ очи:
– Уааааау, Том, трябва да се гмурнем!
– Полудя ли? Опасно е! Ако не умрем от студ докато стигнем до долу, нашите със сигурност ще ни убият, като разберат какво сме направили! А бъди сигурна, ще разберат! Татко ще ни надуши веднага.
– Няма да разберат защото ще го направим утре по време на барбекюто у леля Елис. Никой няма да усети, че ни е нямало 30-40 минути.

Целия ден кроиха планове. Томи не успя да заспи и цяла нощ гледа към езерото, сякаш очакваше то да му разкрие историятата на подводната къща.
На другата сутрин нямаха търпение да стане обяд и барбекюто да започне. В килера бяха наблъскали старата раница на Томи пълна с очила, шнорхели и плавници. Бяха готови за всякакви ситуации, имаха дори ловджийски нож и водоустойчив хронометър.
Два часа след началото на събитието, родителите им вече се бяха почерпили и те тихо се измъкнаха от градината. За по-бързо прескочиха оградата между къщата на леля им и тяхната. Влязоха през задната врата в кухнята, Томи изтича до килера, грабна раницата и след точно 3 минути, вече гребяха към центъра на езерото.
Джейн се притесняваше, макар че вчера тя даде идеята. Имаше време да размисли и се опасяваше, че не е съвсем безопасно да се гмуркат сами, и то само със шнорхел. Но вече бяха в лодката, не беше подходящ момент да се разколебава.
Стигнаха мястото, където вчера видяха къщата и Томи започна да се съблича.
– Хайде, сис, не се паникьосвай сега! Всичко ще е наред. – каза той, някак прочел мислите ѝ и изсипа съдържанието на раницата в краката ѝ.
– Добре де, добре, знаеш че не се отказвам никога!

В 16.30 часа на 18 юни 2058 година, двете деца на треньора по плуване в училището на окръг Пиърсън, размахаха плавници към дъното на езерото Кристъл уотър. Държаха се за ръце и напредваха към верандата на подводното си откритие.
Пред вратата Томи пусна ръката на сестра си, приближи се и натисна дръжката. Оказа се затворена, което никак не го обезкуражи.

“Добре, че тренирахме с татко да си задържаме дъха!” – помисли си Джейн, докато наблюдаваше как брат ѝ размества керамичните саксии на верандата.
На третата вдигната саксия Томи се завъртя към нея и се ухили зъбато, показвайки ѝ ключа. Отключи се учудващо лесно. Вратата се отвори навътре и двамата, отново хванати за ръка, продължиха напред. В следващия момент… се озоваха на сухо.
Бяха се проснали на килима в коридора и единствената вода в този коридор, беше стичащата се от тях. Някаква невидима преграда пречеше на водата да премине през прага.
Лежаха на пода и не смееха да помръднат, чуваше се лекото жужене на крушката, осветяваща коридора и някакво странно припукване, сякаш къщата се наместваше. Джейн бавно се изправи.
– Томи, малко ме е страх… Защо водата не влиза в къщата?! – попита тихо, докато с върха на показалеца си докосваше “водната стена”.
– Не бъди такова шубе, вече си голяма! Давай да разгледаме, нямаме много време!

С крачката си на безстрашен 15 годишен, Томи се насочи към вратата в края на коридора. Джейн остана за момент сама с мислите си за странната сила, която караше водата да стои така. Огледа се. Къщата изглеждаше колкото дървена отвън, толкова дървена и отвътре. Стените и пода бяха облицовани с дърво. В тяхната къща нямаше нищо дървено. От книгите знаеше, че сеченето на дървета е било забранено по целия свят със закон, 30 години преди тя да се роди. Днес всичко, което тогава се е правело от дърво се изработва от фургуритна сплав. В дясно имаше стая без врата, в която гореше камина. Джейн беше виждала камина само на снимка, знаеше, че са се ползвали за отопление, преди да бъдат измислени соларните адвектори. Реши да разгледа и другите стаи. Вратата от лявата страна на коридора я отведе в стая с легло… и книги. Рафтовете, отрупани с книги плътно наблъскани една до друга, заемаха и четирите стени на стаята, просто нямаше празно място. Сбъдната мечта за Джейн.
Откакто се научи да чете преди две години, беше изчела всички хартиени книги, до които можеше да се добере. Електронните бяха безкрайно скъпи, а родителите ѝ не бяха от най-заможните. До леглото имаше малък рафт, на който видя всевъзможни видове и размери кутии. Приближи се и зачете какво пише на кутиите. Бонбони “Марс”, бисквити “Харон”, локум “Интергалактика”, не беше виждала такива никога… Всички кутии бяха неотворени!
За секунда си представи как лежи на леглото, яде сладко и чете… Усмихна се.
Прииска ѝ се да вземе някоя от книгите, за да я разгледа на спокойствие, но как да я пренесе до повърхността без да я намокри? Пък и това си е кражба…
Докато тя се бореше с въпроса доколко е правилно да вземе нещо без разрешение, Томи се озова в тесен коридор, който го отведе до гаража.
Покрита с брезент, там тихо го чакаше колата на мечтите му. Дъхът му спря!
Червеният Плимут Фюри беше като току-що излязъл от завода… Томи дълго оглежда колата, докосваше я с такава нежност… Вече нямаше такива коли. Всички съвременни автомобили летяха, управляваха се от компютър и предоставяха всякакви екстри на возещите се, но бяха бездушни. Струваше му се, че старите коли не са просто машини, имаше нещо повече в тях…
Сепна се и погледна хронометъра, липсваха от партито повече от 20 минути, трябваше да си тръгват.

– Джейн, добре ли си, всичко наред ли е? Организирай се да си тръгваме! – викна през рамо.
– Даааа, много си досаден! – обади се тя, точно зад гърба му. Обърна се и я видя. Стискаше в ръката си малка книжка с изрисувано куче на корицата.
– Виж, Томи, книгата е от 1958 година. Възможно ли е тази къща да е била на дъното на езерото толкова дълго и никой да не я е видял? 100 години, Томи, възможно ли е?
Томи не отговори на въпроса, тръсна глава и каза:
– Трябва да се връщаме, сис, за да имаме време да се преоблечем и да се върнем в градината на леля Елис, преди някой да е започнал да ни търси.
– Изчакай ме само за минутка. – каза Джейн и изтича навътре. Беше решила да вземе книгата. След кратък обзор на кухненските шкафове тя се сдоби с достатъчно голямо парче алуминиево фолио, с което я опакова. Май щеше да свърши работа.
Върна се в коридора, където я чакаше брат ѝ. Той дръпна вратата, водата все още нямаше никакво желание да влиза в къщата.
Очила, шнорхели, плавници! Готови!
Крачка напред и поеха бавно нагоре.

Когато изплуваха ги посрещна кучешки лай.
Около езерото гъмжеше от кучета. Всичките от различни породи.
Когато видяха двете деца, кучетата като по команда се хвърлиха във водата и заплуваха към тях.
Децата доплуваха до лодката и се прехвърлиха вътре. Гледаха се неразбиращо.
В следващия миг Томи грабна книгата от ръцете на сестра си, разкъса фолиото и прочете заглавието ѝ на глас:
“Най-известните породи кучета за водно спасяване”

В главата му се заформи план…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *