Подарък от Вселената

Вървя по улицата носейки любимите си очила. Настроението ми е пролетно. Стъпвам леко, сякаш на краката ми има пружинки.
Имам тези очила откакто се помня. (Някъде около 3 годишна се помня, преди това за съжаление, или за радост, нямам спомен).
Родителите ми са ми казвали, че много съм се спъвала като дете и ме отвели на очен лекар. Спъвала съм се, казват, докато съм вървяла по тротоара.
(В гората обаче никога не съм се спъвала, как ли не им е направило впечатление!?).
Разбира се лекарят някак се почувствал длъжен да ми изпише очила.
Помня, че известно време след посещението при него виждах света като сбор от цветни петна.
Не мога да кажа, че беше съвсем лошо. Само че вече съвсем не виждах тротоара.
Родителите ми отишли в оптиката до киното и дали рецептата за очилата ми.
Сторили им се малко странни, но решили, че след като такива са ми изписали, явно от такива имам нужда.
Интересното е, че според всички съграждани, които попитах, оптика до киното никога не е имало, но реших да не дълбая в темата…

Не съм си слагала очилата от много години.
Половинката ми твърдеше, че с тях изглеждам смешна и несериозна, а и нямало смисъл да ги нося защото съм пораснала и вече не се спъвам, дори и без очила…
В началото го карах да ги поноси, разказвах му колко е различен света погледнат през тях. Така и не ми повярва – светът си бил същия, без значение през какво го гледаш… Дори с крайчеца на окото си не пробва…
А аз се отказах да обяснявам, прибрах очилата и забравих за тях.
Малко след раздялата ни взех да разчиствам къщата, за да изхвърлям трупания през годините багаж и погледа ми попадна на познатото олюскано калъфче. Толкова се зарадвах, че от тогава си нося „специалните очила срещу спъване в тротоара“ всеки ден.
В началото ми беше малко странно, явно бях отвикнала от цвета им.
(Не, не са розови! Не знам защо всички очакват да са розови, като кажа че са специални!)
Цветът им е…
…всички съществуващи цветове и нюанси разпиляни по стъклата без никакъв ред – зеленото е до оранжевото, жълтото до розовото, виолетово, небесно синьо…
С една дума… Хаотичен. (Ако изобщо може да съществува хаотичен цвят… )
Достатъчно е съвсем леко да преместиш погледа си и веднага светът става различен!!! How cool is that!?

Наскоро ми се присъни нещо странно.
Сънувах, че един човек, когото познавам от скоро има същите очила като моите.
В съня проехтя гласът на съзнанието ми:
Първо – едва ли във Вселената има втори чифт очила като твоите, за толкова години не си виждала никога друг да носи такива!
Второ – знаеш, че този човек няма такива очила…
А подсъзнанието репликира:
Е, знам де! И все пак…

Няколко дни по-късно, докато разговаряхме, същия човек се обърна към мен и ме погледна през чифт шарени стъкла.
Бяха същите като моите.
Каза, че откакто се помни ги има.
Били подарък от Вселената.

Сега знам къде е била Вселената на 5 май 1986 година.
В оптиката до киното.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *