Предизвестено…

Преди месец и половина портиерът на блока се пенсионира.
Като домоуправител, почти изпаднах в нервна криза тъй като дълго време търсих нов – но без успех. В края на последния му работен ден, след като го изпратих, седнах в портиерната, лениво разгърнах страниците на книгата за посещения, обмисляйки къде още да залепя обявата:
“Търсим портиер за 20-етажен блок. Спешно!”
Докато погледът ми блуждаеше из редовете, ситно изписани с имената на посетителите, на прозорчето на портиерната се почука. Отворих го и от там се показа сбръчкано кафяво лице със ситно къдрава, посребрена коса и усмихнати очи. Плътните устни се разтеглиха в блага усмивка:
– Разбрах, че имате спешна нужда от портиер. Мислите ли, че съм подходящ за работата? – след което върху книгата за посещения с лек плясък се приземиха купчинка листа.
Пред мен стоеше дълъг списък с адреси, на които господинът с усмихнати очи беше работил като портиер. От всяко място имаше препоръка.

Вдигнах глава с блеснало лице и протегнах ръка:
– Приятно ми е да ви съобщя, че сте нает на работа, г-н… ?
– Хикс. – допълни новият портиер на бл. 21, кв. Звезда.

Г-н Хикс бе човек на малкото думи, но винаги беше усмихнат. В работата му се включваха няколко неща. Да познава всички 249 обитатели на блока и да им отваря вратата.
Да записва в книгата всички посетители.
Да пуска пощальона и да отпраща разносвачите на реклами.
Да включва и изключва вечерното осветление на блока.

Той бързо запомни не само живеещите в блока, но и редовните посетители. Знаеше дори имената им.
Обикновено прекарваше целия ден в портиерната, четейки.
Рядко му се налагаше да излиза, тъй като входната врата се контролираше с бутон до бюрото му. Ставаше само когато пускаше и спираше вечерното осветление.
Г-н Хикс беше доста възрастен, всъщност не знаех на колко години е точно, движеше се много бавно и за първи път откакто изпълнявах длъжността “домоуправител”, се замислих защо ключът  за осветлението не е в портиерната, а на стената срещу нея.
Всяка вечер в 20:30 портиерът изминаваше десетте крачки до отсрещната стена и натискаше бутона на черния ключ, който пускаше лампите от първия до двадесетия етаж.
Беше нещо като ритуал за него и той всъщност се радваше, че има причина да се разтъпче.

Месец след като г-н Хикс започна работа, ключът за осветлението се повреди. Електротехникът който дойде да го смени установи, че проблемът не е в самия ключ. Остарелият кабел свързващ ключа с таблото трябвало да се смени.
Опитът за подмяна, обаче, доведе до спиране на тока в целия блок, а след кратък разговор по телефона техникът каза, че аварийната група ще може да дойде чак на следващия ден.

Тази нощ в блока беше тъмно, асансьорите не работеха, а г-н Хикс остана на работа до 00:00 часа, като даваше по една малка свещ на всеки, който мина през вратата.
Трепкащите светлинки, които се движеха нагоре по стълбите бяха толкова странни за обитателите на съседните блокове, че по прозорците постоянно надничаха любопитни лица. Светлинките стигаха до своя етаж и се прибираха в домовете си, осветяваха масите и лицата на хората насядали около тях.
Тази нощ нямаше новини, реклами и филми.
В 22:00 часа, в апартамент 70, три поколения се събраха около кухненската маса и тихо си говореха, докато свещта намаляваше.
В апартамент 15, двама човека бяха сключили ръце от двете страни на мъждукащата светлина и мълчаливо потъваха в очите на другия.
Момичето от 27-ми апартамент рисуваше сенките от стените върху бял лист, а на последния етаж някой свиреше на пиано…

Скоро свещите догоряха и сградата бавно потъна в тишина.
Тъмнината така я обгърна, че госпожа Уотсън от 22-ри блок, гледайки през прозореца си за миг си помисли, че блок 21 е изчезнал…

На сутринта в пощенската си кутия намерих странно писмо.
Макар да приличаше донякъде на редовните рекламни писма, странното бе, че в полето “Подател”, където обикновено пишеше фирма, сайт или адрес, имаше само точки. Точките бяха разредени на реда сякаш нещо е попречило на печатащата машина да ги подреди в права линия, а в средата на реда се мъдреше само едно разкривено кръстче.

Отворих го и прочетох точно три реда:
„На 25.05.2017 година, останете вкъщи с най-близките си.
Пригответе заедно храна и я сервирайте.
Бъдете готови, започваме точно в 20:30 часа.“

В коша до пощенските кутии видях много неотворени писма, точно като моето. Поколебах се дали да не ги извадя и да ги пусна още веднъж в кутиите защото съобщението ми се стори интересно, но в крайна сметка реших, че всеки един получател е имал своя шанс.

Към обяд аварийната група дойде и три часа по-късно ми се обадиха, за да ми съобщят, че се е наложило да преместят ключа за осветлението на стената на блок 22, където се намираше главното табло за целия квартал. Бях меко казано изненадан, стори ми се изключително нелогично, но докато реагирам, чух “Дочуване” и връзката прекъсна. Слязох до портиерната леко притеснен и казах на г-н Хикс, че вечерната му разходка в 20:30 ще се удължи. А той ме потупа по рамото с усмивка и каза:
– Няма проблем, все още не съм грохнал напълно, ще се справя.

В двете седмици до датата от писмото ежедневните теми лека-полека превзеха мислите ми и тотално забравих за него.
На 23-ти май времето беше прекрасно и тръгвайки си от работа реших да се разходя пеша. Излизайки от офиса не бях направил и 10 крачки, когато погледът ми бе привлечен от едно момиче, което вървеше срещу мен по тротоара. На блузата ѝ беше изписано числото 2505…
Гледах цифрите, докато в съзнанието ми бавно си проправяше път една мисъл:
“25-ти май е след два дни”.

Продължението… тук

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *