…пътуване

25-ти май, около 20:00 часа

Храната беше готова и сервирана, макар че на никого не му се ядеше. Всички бяха леко превъзбудени и часовника в кухнята изведнъж стана център на вниманието.

В 20:25 седнахме. През прозореца мернах гърба на г-н Хикс, който се беше запътил към ключа за осветлението. Когато стигна до него обаче, вместо да натисне бутона, той погледна нагоре и остана в тази позиция достатъчно дълго, че да ме накара да стана, да се приближа до прозореца и да проследя погледа му.

Небето беше розово-оранжево от последните лъчи на залязващото слънце, а облаците, които не помръдваха, бяха образували интересни фигури. Точно когато реших, че най-вероятно и той гледа тях, с периферното си зрение долових някакъв странен метален отблясък – точно над мястото където стоеше портиерът, все още взрян в небето. Погледнах г-н Хикс и видях как ръката му плавно се вдигна и натисна ключа.

Беше точно 20:30.

Всички очаквахме нещо да се случи.
Секундите се разтеглиха до вечност.
Не можех да отлепя погледа си от часовника.
След точно петнадесет безкрайни секунди усетих странна вибрация в стомаха. Реших, че е от напрежение, но улових уплашения поглед на жена ми и разбрах, че и тя я усеща. Вибрацията беше равномерна и продължи твърде кратко, за да ме остави да си мисля за земетресения.
Миг след това блокът започна… бавно да се издига.

От втория етаж съвсем ясно се чуваше как плочките на настилката се чупят с пукане и буци пръст тежко се свличат в дупките, където до преди малко са се намирали основите на 60 метровата сграда.
– Тате, май се отделяме от земята! – прозвънтя гласът на сина ми. В него нямаше страх.
За момент зависнахме във въздуха, след което започнахме бавно да се накланяме.
Докато се чудех дали всичко ще изпопада, с изненада установих, че гравитацията продължава да действа към пода, въпреки че блокът беше заел почти хоризонтално положение.
Чиниите, храната – всичко си стоеше без да помръдва.

Усетих движение.
Гледката от прозореца бавно се променяше.
Двадесет години през прозореца на кухнята се виждаше блок 22, а сега погледът ми пълзеше по стената на старата къща до него. Направи ми впечатление, че мога да видя и най-малките листенца на бръшляна, който беше обвил къщата в зелената си прегръдка от десетилетия.
Сетне сградите започнаха да прелитат все по-бързо и по-бързо покрай прозореца, докато се превърнаха в неразграничими цветни петна и вече не можех да определя с каква скорост се движим.

Летим с блок.

Докато логичният ми ум не можеше да проумее как е възможно това, душата ми ликуваше.
Очите на децата ми бяха пълни с такава радост, каквато не бях виждал скоро, а самият аз бях забравил, че мога да изпитам…
Детските ми фантазии плъзнаха бонбонените си пипала и изядоха логиката ми със сладко мляскане. Усетих мириса на топлия крем във фунийка, който можеше да си купиш само на пролетния панаир в родния ми град и си спомних как когато се качвах на “Ракетата за Космоса” знаех, че тя наистина излита и след това каца обратно на тревната площадка на панаира. Родителите ми никога не разбраха, че стигах до звездите всеки път когато се качвах на нея и всяка година ме питаха дали не искам да опитам и някоя от другите въртележки.

“Двадесететажната ракета за Космоса” намали скорост, отново се върна във вертикално положение и плавно се приземи.

Погледнах през прозореца, но там нямаше нищо.

Прозрачна безкрайност.

Мозъкът ми отчаяно търсеше детайл, за който да се хване…

Нямаше такъв.

Обърнах се към останалите.
Всеки гледаше съсредоточено към нищото пред себе си и погледите им се събираха някъде над средата на масата.
Седнах на мястото си и разбрах какво гледат.
Това което видях не беше материално.
Беше нещо като екран, но той се намираше зад очите ми, не пред тях.
Различни изображения сякаш плуваха в екрана.
Бях силно привлечен от образа на една птица.
Когато насочих вниманието си към нея, тя се отдели от екрана, сви се на точка и… стана част от мен.
После се разшири и сякаш размаха крилата си в тялото ми.
Въздухът около мен се раздвижи.
Почувствах безкрайна свобода…

По екрана пролази бебе.
Вгледах се в него и то се присъедини към птицата.
Видях света през очите му.
Свят изпълнен с чудеса.
Свят изпълнен с предизвикателства за душата, които не са нито позитивни, нито негативни.
Аз бях в малкото телце, в което се преливаха приемане, благодарност, безкрайна любов към света и чиста радост.

Когато на екрана се появи блестящ прозрачен кристал, чух лек тътен, като от далечна буря.
Знаех, че кристалът съм аз.
Бурята приближаваше.
Светлината излизаща от кристала оформи три лъча, които се насочиха към любимите ми същества.
Пред тях се появиха три нови кристала, а лъчите им ги свързаха с моя.

Тътенът стана непрекъснат.
Около мен започнаха да се появяват десетки нови кристали.
Осъзнах, че това са всички хора които са прочели писмото.
Стените на техните жилища не бяха пречка за светлината.
Тя преминаваше свободно през бетона и пред очите ми свързваше кристалите им с мрежа от лъчи.
След всяка нова връзка виждах как по цялата структура преминава отблясък, преливащ във всички цветове на дъгата.
Не бях виждал по-красиво нещо през целия си живот.

Когато всички кристали се свързаха, блясъкът стана толкова силен, че ме принуди да затворя очи.
И въпреки че бях запушил ушите си… продължавах да “чувам” звука с всяка една клетка от тялото си…

Само след миг се възцари оглушителна тишина.
Отпуснах ръце.
По тялото ми се разливаше блажена топлина и отмалялост.
Усещах се лек като перушинка.

Когато отворих очи, все още гледах през прозореца към г-н Хикс.
Ръката му бавно се отлепи от ключа и той тръгна по обратния път към блока.
Видя ме на прозореца и ми намигна.
Точно преди да се скрие от погледа ми, отново долових онзи странен метален отблясък…
На врата на г-н Хикс блестеше медальон, на който разпознах символа от писмото.
Х.

One thought on “…пътуване

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *