Късните новини

Марин седи на дивана в тъмния хол, тихо барабани с пръсти по стъклената масичка и нервно дърпа от цигарата. Стои пред телевизора откакто се е прибрал.
Вече са минали критичните четири часа и щом до сега никой от аверите му не е звъннал, за да каже, че го издирват, може би ще му се размине.
Не мина точно по план. Дърпаха го в продължение на 12 минути, преди да го изтръгнат. Най-дългите 12 минути в живота му. А трябваше да успеят за 4, уж всичко беше изчислил. Вече си мислеше, че ще ги спипат с ръцете в меда. Мед под формата на 200 000 лева в брой. Марин беше проучил с колко пари зареждат банкомата и кога. Денят беше вчера. Почти се беше отказал, когато металът поддаде.
Мария не знаеше какъв е планът. Бяха минали години от последния им обир. Имаха къща, две коли и почтена работа. Тя завърши образованието си и работеше като операционна сестра в една от големите болници в съседния град, а той караше камион за доставка на безалкохолни. Ходеха веднъж в годината на почивка и това им стигаше. Онези години на разгулен живот и лудешка надпревара с полицията бяха зад гърба и на двамата. Сещаха се за тях само когато си припомняха колко се обичат и как е започнало всичко. Често си казваха, че ако не е бил обирът в магазина за бижута, при който едва не ги хванаха, сега нямаше да са заедно.
В онази нощ, малко след като започнаха да прибират украшенията от витрините на магазина на Сами, отпред паркира полицейска кола. Марин предложи да излязат през мазето. Беше най-бързо. Макар че ако имаше кола и отзад, може би щеше да е най-удобно просто да влязат в нея и да седнат на задните седалки. “Заподозрените не оказаха съпротива” щеше да пише в доклада за арест. Той обаче залагаше на характерната неорганизираност на полицията и смяташе, че тези отпред по-скоро случайно са минавали, и са забелязали светлината от фенерчетата им. Освен това тукашните полицаи обичаха да се правят на герои и може би нарочно нямаше да се обадят на колеги, за да оберат овациите сами.
Мария предложи за по-сигурно да минат през балкона на втория етаж. Къщата на Сами беше последната останала стара къща в квартала. Околните парцели бяха изкупени и бързо застроени. Балконът на съседната нова кооперация беше на един метър от този на Сами. Строителите искаха да го принудят да се махне, но той не се отказа, а къщата на баща му остана да гуши кривия си гредоред между новите лъскави фасади. Лесно щяха да прескочат на съседната сграда незабелязано, тъй като тази стена на къщата не се виждаше нито от предния, нито от задния вход.
Колкото и невъзможно да звучи да се скараш с някого шепнешком, те успяха. Мария се ядоса и го удари с юмрук по рамото защото не отстъпваше от рискованата си идея да минат през мазето. А той я награби и впи устни в нейните. Тя започна да се бори, но миг по-късно се отпусна и се отдаде на целувката.
Все пак минаха през балкона. Новите блокчета бяха плътно долепени едно до друго и лесно стигнаха до последната сграда на улицата. Спуснаха се по аварийната стълба. Колата на Мария беше паркирана долу. Качиха се, тя свали маската си и я хвърли през прозореца до кофите за боклук. Пусна ръчната и колата тихо излезе на улицата. Нямаше други коли, включи фаровете и тръгна. На кръстовището, откъдето имаше видимост към задния вход на магазина и двамата като по команда завъртяха глави. Видяха патрулката. Мария се обърна към него:
– Хайде следващия път да не си губим времето в спорове, а?
– Добреееее, печелиш.
– Печеля, ами! Ако не бях толкова упорита още от утре щеше да гледаш света на квадрати!
Тази нощ Мария остана при него. И следващата. И по-следващата.
Ожениха се след шест месеца, в които правеха обири и секс почти по равно. Бяха страхотен тандем. Полицията уж все беше по петите на “Добре организираната престъпна групировка, отговорна за серията обири на магазини за бижута” и все беше с няколко хода назад.
Забавляваха се да гледат късните новини и да коментират предположенията на разследващите, че се касае за група от поне пет човека, които разполагат с няколко коли, за да успеят да се изнесат от местопрестъплението преди полицията да се появи.
– Ако някога ни заловят със сигурност няма да стане достояние на медиите колко голяма е била всъщност “добре организираната групировка”! За съжаление старият ми Форд няма да стане медийна звезда! – често казваше Мария през смях.
Скоро след сватбата тестът за бременност стоеше върху парче домакинска хартия на масата в кухнята. Двамата се усмихваха глупаво, държейки се за ръце и си обещаваха, че повече няма да се занимават с това. От последния обир имаха достатъчно, за да започнат новия си живот като двойка млади родители, живеещи в покрайнините. Дните се търкаляха. Еуфорията от “новия живот” ги държеше и харчеха както бяха свикнали, знаейки че парите са на всеки ъгъл, само трябва да ги вземеш. А за тях вземането беше лесно и когато си обещаваха, че ще спрат, не осъзнаваха колко трудно ще бъде това. Докато Марин си търсеше работа, Мария ходеше на изпити, за да успее да се дипломира преди бебето да се появи. Трябваха им няколко месеца, за да разберат, че с охолния им живот на обирджии е свършено, но бяха единодушни – не могат да отглеждат дете и да крадат междувременно.
Марин никога не наруши обещанието си. До днес.
За съжаление нямаше как да го направи с най-добрия си партньор. Когато предложи на Калоян, той поиска само 20 000 лева, за да му помогне. Остатъкът от парите щеше да му стигне точно.
След като изтръгнаха банкомата от мястото му, го качиха в камиона с лебедката, която беше приспособил. Почти бяха стигнали магистралата, когато срещу тях пробляснаха полицейски буркани. На Марин му прималя. Дали търсеха тях? Дали щяха да заподозрат брандирания камион на Кока Кола? Беше включил всичко и камионът светеше като коледна елха. Сам Дядо Коледа се усмихваше над кабината. Тази явна дегизировка трябваше да свърши работа. Отне му доста време да намери фалшиви номера и платнище за каросерията, което точно да покрива оригиналното. Полицаите търсеха камион на DHL. Това бяха видяли на записите от камерите около банкомата.
Разминаха се. Патрулката дори не намали скоростта.
От язовира ги деляха 15 минути по магистралата. Концентрацията на адреналин в кръвта им бавно намаляваше и с всеки километър те се отпускаха все повече. Започнаха да се шегуват.
Когато стигнаха Марин паркира камиона в близката горичка и угаси фаровете. Въздъхна.
– До тук добре. Да видим как ще се справим сега с тая железория.

Патрулката слезе от магистралата и се насочи към селото. Току-що беше постъпил сигнал, че в гората, над последните къщи има някакво движение на хора. Капитан Борисов беше убеден, че тази вечер ще хванат крадците, които тероризираха околността от много време. Ставаха все по-нагли. Започнаха от единствените банкомати в селата около града. Имаха няколко неуспешни опита, но и няколко пъти успяха да оставят хората без пенсии. Днешният обир беше като върха. Да отмъкнат в 20:00 часа банкомат, при това намиращ се в супер маркет, в центъра на града! Да, това беше истинска подигравка с полицията. Но имаше запис от поне четири камери, които са снимали камиона. Този път нямаше да им се размине.
“Дали пък това не са някакви местни мутрички, решили да изкарат лесни пари?” – чудеше се капитан Борисов. За “неговите хора” беше прекалено глупаво да откраднат банкомат от такова място.
Черният път, по който се движеха беше каменист и друсаше страшно много, а Петров изобщо не караше бавно, нито избираше от къде да мине. Капитанът беше сигурен, че е уцелил всичките дупки откакто слязоха от магистралата. На всяка неравност болката го прерязваше. Имаше усещането, че има не един, а цяла торба с камъни в бъбрека. Преди няколко месеца му го откриха – един голям в бъбрека и няколко по-малки в пикочния мехур. На последния преглед лекарката му каза, че трябва да направят нещо по въпроса, защото камъкът е станал твърде голям. Предложи му някаква супер модерна процедура, но разбира се не се поемала от здравната каса. “Какъв е смисълът от тая държавна работа – беснееше Борисов при всяко ходене до тоалетната – щом не може да ти осигури едно нормално пикаене!”.
Петров, с когото работеха в една стая, беше наясно с всичките му проблеми, капитанът вече се питаше дали не го прави нарочно и ръката му беше напът да го плесне по врата, но сам се успокояваше. От съществено значение беше да стигнат по-бързо до мястото. Вече виждаше премията, която ще вземе след тази акция. Не мислеше за операцията. Мислеше за бълбукащата минерална вода в Хисаря. Работеше от 30 години в системата на МВР и беше взимал болнични само при крайна нужда, не беше като новаците. Болничните им валяха в управлението като дъжд, а той и още няколко ветерани носеха на гърба си цялата служба. Със сигурност щяха да го наградят за добре свършената работа с няколко дни почивка. Капитанът погледна младежа до себе си. Истинска планина от мускули, но според него не ставаше за полицейска работа, беше мързелив и все гледаше да се скатае. Петров мълчеше и гледаше съсредоточено пътя, леко приведен над волана. Светлината от таблото правеше лицето му зелено и той му заприлича точно на онзи от анимационното филмче. “Ах, как му беше името?Швейк?… Неее, този май беше друг?” – докато Борисов се опитваше да измисли какво беше името на зеленият гигант от любимата анимация на дъщеря му, черният път рязко премина в стар напукан асфалт. Дебели туфи трева бяха превзели пукнатините, а на места бяха покрили целия път. Вече не друсаше толкова и той се отпусна.
В светлината на фаровете се мерна някаква постройка. Стигнаха широко асфалтирано място и спряха. Отстрани на постройката имаше няколко автомобила паркирани един до друг. Върху тях бяха нахвърляни клони, но те щяха да ги направят трудно забележими само в случай, че терена се претърсваше с хеликоптер.
“Хеликоптер!” – помисли си Борисов и грабна радиостанцията.
– Тук кола 90112, моля за разрешение да получа подкрепление. Имаме нужда от един екип К9 и от хеликоптера. Край.
– Тук централа. Моля уточнете детайли за претърсването и дайте координати на мястото.
Борисов избра “Определяне на местоположение” на GPS-а в колата и зачака. Точките след надписа“Зареждане” последователно светваха и угасваха. Мина повече от минута и Борисов започна да нервничи:
– Абе нищо ли не работи в тая скапана държава?! Чудя се още как имаме коли, които вървят! Представяш ли се, Петров, ей сега да угасне тая барака и да ни остави в средата на нищото? Аз си го представям! То какво остана вече? Ето сега и координати не можем да изпратим! Къде да го пратят тоя хеликоптер?!
Петров все още стоеше почти залепен за волана. Когато чу последните думи на капитана се облегна назад. Огромните му ръце се отпуснаха. Той бавно бръкна в джоба си, извади телефона и провлачи:
– Спокойно, бе началник. Нали имам телефон, ей сега ще видя какви са координатите.
Младокът забоде поглед в дисплея и след няколко кликвания обърна екрана към началника си. GPS-ът на таблото продължаваше да “зарежда”.
– Тук кола 90112. Координатите са следните 42.48386, 23.14657. Повтарям 42.48386, 23.14657. Преследваме заподозрените за кражбата на банкомата от тази вечер. Тук сме по сигнал. Забелязахме няколко коли, паркирани до полусъборена постройка, покрити с клони. Предполагаме, че цялата банда се е събрала тук. Камионът, с който бе извършена кражбата, не се забелязва, но е възможно да е паркиран някъде в гората наблизо. Край.
– Прието, кола 90112. Екипите са на път. Край.

Калоян си сложи челника, взе мекия кожен калъф с инструментите и изскочи от кабината. Обувките му потънаха в калта.
– Мамка му! Новите ми обувки! Марине, добре че ще взема пари сега, иначе щях да те накарам ти да ги чистиш. Не можа ли по-кално място да избереш?
Марин се беше облегнал на волана и имитираше гримасите му:
– Какво си се разпенил, ще ги изчистим скъпоценните ти обувки, давай по-експедитивно, нямаме цяла нощ на разположение.
Калоян хлопна вратата и мърморейки тръгна през калта към задната част на камиона. Качи в каросерията, разтвори калъфа с инструментите и потри ръце. Изпука пръстите си като пианист и се зае да напише мелодията за двадесет хилядарки. Нямаше нещо, което да не може да отвори. Все пак беше от старата школа, работеше с финес, а не като днешните аматьори с техните взривове. Всичко беше до усет. А той го имаше. Истински творец – помисли си и нежно повдигна въображаемия си фрак докато сядаше пред банкомата.
Останал сам в кабината, Марин гледаше звездите и се молеше. За първи път в живота си се молеше след обир. Да не го хванат? Мария да му прости, когато ѝ каже? Обещаваше на Бог, че това наистина ще е последният път…

– Спри ги тия фарове бе, Петров! Със сигурност са ни видели вече, ако са наоколо, но защо да рискуваме ако не са? Ще си поседиме сега тука, без да вдигаме много шум, докато дойдат останалите – каза капитанът и зарови из джобовете си за цигарите. Запали и дръпна с пълни гърди. Петров мразеше навика му да пуши в колата, но нали му е шеф, нямаше какво да направи. В началото се опита да каже, че не му е приятно, но Борисов изобщо не го отчете. Седяха в колата в мълчание и чакаха. Не се забелязваше никакво движение.
Чуха хеликоптера когато Борисов допушваше втората си цигара.
– Хайде, младежо! И без геройства! – изкомандва капитанът и излезе от колата. Фасът догаряше в устата му, а Петров го гледаше и се чудеше как до сега не си е подпалил мустаците. Излезе, опипа кобура на колана си, провери дали е закопчан, за да не изпадне пистолетът му, ако се наложи да тичат. Белезниците също бяха на мястото си. Беше готов. Оставаше да дойдат кучетата, но те щяха да се забавят поне още 15 минути. Хеликоптерът вече осветяваше импровизирания паркинг до тях. Радиостанцията му изпука и пилотът се обади:
– Тук екип “Въздух”. В радиус от около 2 километра има още няколко постройки. За момента не виждам никого, но ще направя една-две обиколки. Край.

Мария приготвяше детето за лягане. Марин пак закъсняваше след работа. Давид се боричкаше с нея и искаше песничка.

– Хайде де, мамооо! Само еднааа. После ще спинкааааам, обещавааааам!
– Добре, добре! Но наистина само една. Много е късно. Баща ти явно, няма да те завари буден, когато се прибере. Достатъчно го чакахме.
Докато синът ѝ ровеше на рафта с книжките и предлагаше да му прочете и някоя малка приказка, мислите на Мария безпомощно се блъскаха в непримирението, като птичка в прозорец. Не искаше да си мисли, че може да се е забъркал в някоя каша. Вече почти два месеца редовно се прибираше след полунощ. Беше го питала няколко пъти, каза че взима допълнителни смени, но не донесе повече пари в края на миналия месец. А може би си е хванал любовница? Мария усети, че се моли да е това…
Давид стоеше пред нея с книжка в ръка и я наблюдаваше. Можеше да потънеш в чистите му кафяви очи. Същите като на баща му. Тя погледна към тавана, примигна няколко пъти, за да разсее влагата в очите си и грабна книжката:
– Да видим сега коя приказка си избрал.

Калоян почука с нещо метално на прозореца. Беше насочил челника към лицето си и когато Марин го погледна, се ухили зъбато. В ръката си стискаше огромна пачка и я размахваше като ветрило. Марин го избута с вратата, слезе от камиона , грабна го за ревера и го повлече към каросерията.
– Стига си се лигавил, нямаме време за това. Колкото по-бързо се ометем от тук, толкова по-добре!
– Сега към новите обувки, ще добавим и риза, и фрак, за следващия път – каза Калоян през смях.
– Няма да има следващ път! Казах ти!
– Е, добре. Щом така казваш – отвърна Калоян. Не му вярваше.

Хеликоптерът направи няколко кръгчета и пилотът докладва:
– В една от постройките забелязах огън, ако продължите по асфалтовия път ще стигнете точно до нея. Не се виждат хора. Край.
Борисов сръга Петров, който беше се изпъчил до отворената врата на колата и ровеше в телефона си, и му посочи да върви напред. Нощта беше ясна, а луната почти пълна и очите им бързо свикнаха с тъмнината.
“Ако тия хубостници, обирджиите са дошли тук, със сигурност ще ги намерим като дойдат кучетата. Не могат да стигнат много далеч през гората” – говореше си на ум Борисов. Бяха му в кърпа вързани. А в кърпата освен тях имаше и още нещо – бонус почивни дни и премия.
От храстите в дясно на пътя изскочи нещо голямо. Сякаш за части от секундата се спря и ги погледна. Не приличаше нито на човек, нито на животно. Докато се окопитят, нещото пребяга пред тях и се скри в шубраците от другата страна на пътя.
– Стооооооооооооой! – с огромно закъснение извика Борисов.
– Каквооо беше това, началник!?
– Човек, бе Петров, какво да е? Йети ли очакваш да изскочи от храсталаците? Човек!
Петров не можа много да повярва, но тръгна след капитана, който последва съществото, там където беше изчезнало от полезрението им.
“Добре ми казваше мама да не ставам полицай! Ей, на сега! В тая тъмница ще преследвам Йети! Да падна тука из тия съборетини, да се набода на някой ръждив пирон и да умра от тетанус. А още нямам сериозна приятелка дори!” – мислеше си Петров, докато тичаше слепешката след капитана, а под краката му хрущяха счупени стъкла. В ляво забеляза силуета на ниска сграда. Движеха се покрай нея. Съществото обаче беше изчезнало. Тичаха още стотина метра и се отказаха. Капитанът не можеше да си събере въздуха, беше се навел и се подпираше с ръце на коленете. Пак добре се справяше за възрастта си. Повечето колеги, негови набори, не можеха и 20 метра да избягат. Не и без риск от инфаркт.
– Ами, изпуснахме го – с известна доза радост отбеляза Петров.
– Не думай – изхриптя капитанът – не бях забелязал!
Бяха се отклонили от трасето към постройката с огъня и трябваше да се върнат на асфалта.
– Хайде по-бодро бе, Петров! Какво се влачиш като пребит? Да те нося ли искаш? Като ходиш да блъскаш в залата, за да правиш мускули, така ли се носиш между уредите, като някоя госпожица? – любезничеше капитанът, както обикновенно. Петров му беше свикнал, винаги мърмореше при работа на терен. Чу се кучешки лай.
– Няма Йети, няма мети! – изкиска се капитанът. – Кучетата са тук. Сега ще ги подредим тия глупаци.
– Тук капитан Борисов, К9 отговорете! – издекламира на радиостанцията.
– Тук сержант Тодоров, след вас сме.
– Прието. Чакаме ви в края на асфалтовия път. Край.
Сержант Тодоров и немската му овчарка се появиха след малко, заедно с още един полицай с доберман. Кучетата бяха неспокойни и се дърпаха напред. Четиримата тръгнаха заедно. След около 500 метра видяха огъня. Постройката приличаше на хале. На пръв поглед не се забелязваше някакво движение. Приближиха се бавно и го видяха. Мъжът седеше между няколко стари автомобилни гуми до огъня и пишеше нещо. Зад гърба му, на стената, беше закачена карта. До него, върху импровизиран рафт от дъска върху две гуми имаше пушка, раница и някакви странни предмети. От време на време отпиваше от една бутилка и я оставяше на земята до себе си. Кучетата не издаваха и звук. Петров не разбираше как е възможно домашното му куче да хърка повече от него, дори в будно състояние, а тези да са толкова тихи. Нали уж са от един вид. Капитанът го сръга в ребрата и го изтръгна от мислите му за мопса Попи. Направи му знак да го покрие ако се наложи. Изчака го да потвърди, че е разбрал и излезе от прикритието си.
– Стой на място! Ръцете горе! – извика и с насочен пистолет застана срещу мъжа. – Изправи се веднага! – добави и видя, че мъжът пред него беше по-скоро младеж.
Младеж, който изобщо не знаеше какво да направи. Опита се да стане с вдигнати ръце, но не можа да се измъкне измежду гумите, които беше подредил като кресло.
– А-а-а-аз такова. Не м-м-мога да се изправя с вдигнати ръце.
– Добре! Не мърдай! Петров, домъкни се веднага тука!
Петров се появи, държейки на мушка заподозрения.
Капитанът заобиколи купчината гуми и стигна до пушката. Грабна я и с изненада установи, че пушката не е истинска. Беше еърсофт оръжие. Не можеш да убиеш човек с такава, най-много да му направиш някоя по-сериозна синка.
– Какъв си ти, бе – изригна капитанът – какво правиш тука?! Каква е тая пушка? Ти подиграваш ли се с мене, бе?!
– А-а-а-аз такова, тука една и-и-игра правим.
– Каква игра бе, говедо?! Каква игра правите, бе? Петров, моля ти се дръж ме, че сега го утрепах тоя идиот.
– А-м-м-ми ЛА-а-а-а-РП, Ста-а-а-алкер ЛАРП, по книгата на Стру-у-гацки, Пикник кра-а-ай пътя, ч-ч-чели ли сте я?
– Какъв пикник, бе? Леле ще го убия тоя! Колко човека я играете тая игра? Защо не сте предупредили никой? Имате ли разрешение изобщо? За какво са ви пушки, бе дебили?
– А-а-ами не знаехме, ч-ч-че трябва разрешение. Тука сме дошли 16 човека с ч-ч-ч-чеееетирите коли, долу на пътя са. И-и-и-и един приятел докара още 14 човека с един бус, та общо сме-е 30. Ама те-е всички са се изпокрили. Разделени са-а на няколко фра-а-а-акции, които се бият по между-у си. И-и-има хора и чу-у-удовища. Аааа има и един фотограф, него ще го намерите по-лесно, със светло-о-о-о-отразителна жилетка е и ч-ч-ч-челника му е пуснат непрекъснато, за да не го у-у-у-уцели някой.
Капитан Борисов беше потен. Сърцето му прескачаше, ръката му трепереше върху дръжката на прибрания пистолет, а в ума му имаше само една мисъл:
“Господи, моля те, помогни ми да не му пръсна мозъка на тоя олигофрен! Как ще обяснявам на ръководството, че съм извикал хеликоптера, заради шайка нехранимайковци, дето никаква друга работа си нямат, освен да се занимават с глупости! Ще стана за смях! Няма премия! Няма минерални бани! Даже може и да ме глобят, заради горивото на хеликоптера. Ще ми отиде цялата заплата за месеца! Жената ще ме убие!”

Марин и Калоян свалиха празния банкомат с лебедката и го зарязаха в рядката гора до язовира. Калоян не спираше да мърмори за калните си обувки. В едно от селата наблизо Марин имаше приятел със сервиз за тирове. Гаражът му беше огромен. Бяха се разбрали да мине, за да измият камиона от калта.
– Стига си мърморил, де. След малко ще можеш да се позачистиш, пък утре ако искаш и нови обувки си купи, все ще ти се откъснат от сърцето 200-300 лв.
– Шегувам се, бе братче. Много ясно, че не е проблем. Направо в кофата мога да ги хвърля ако искам. Добре ще си изкарам с тия парички. Все за мен да се сещаш като имаш такива планове.
– Нямам бе, казах ти! Това е за последно.
– Абе ти и преди така каза, ама сега се возим заедно към Пламен, за да мием камиона, а един празен банкомат се търкаля в калта до язовира, нали?
Марин замълча.
Пламен ги чакаше в гаража. Още със слизането си Калоян започна да му обяснява как се заглобил в калта и колко бързо отворил банкомата.
Марин виждаше движенията му леко забавени, а гласът му сякаш идваше от далеч. Докато калната вода се оттичаше в решетките на пода си мислеше за Мария и Давид.

Марин седи на дивана в тъмния хол, тихо барабани с пръсти по стъклената масичка и гаси поредния фас в пепелника. Пред телевизора е откакто се е прибрал.
Чака късните новини. Цялото му същество се е напрегнало до такава степен, че едва диша. Започват. Първата новина е за откраднатия банкомат. Напряга слуха си толкова, че чува как Мария пее на Давид в детската стая на втория етаж. Трябва да си ляга по-рано. Дванадесет през нощта не е нормален час за лягане за три годишно дете.
Нищо. Не казаха нищо! Няма заподозрени. Пое си въздух и се отпусна на дивана. Едва сега усети, че мирише на любимите му бисквити.
Мария беше слязла по стълбите и стоеше на вратата на хола.
– Къде беше до сега? Кажи ми истината? Не си бил на работа, нали?
Въздъхна.
– Марине, трябва да измислим нещо! Не можем да чакаме повече. Утре е последният ден, в който моят познат може да го запише. Парите трябва да му дадем на ръка, когато отидем за записването. Ако не стане до утре сутринта, ще дадат бъбрека на друго дете.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *