Беше петък сутринта. Ръмеше, но ни извикаха за обща тренировка.
Цялото училище беше строено в двора на главната сграда когато на бариерата спря военен УРАЛ. Командир Витя Голубеев даде “Свободно” и се приближи към кабината. От нея слезе цивилен мъж. Мустаците му бяха гъсти и руси, почти бели. Говориха една-две минути. Той се качи обратно в камиона, а Голубеев се върна пред строя:
– Всички с отличен на последния физически изпит 2 крачки напред!
Редиците се раздвижиха. Поне половината излязохме напред.
– Ученици от Лвивски държавен университет, сега ще имате възможност да засвидетелствате своята преданост към родината. Необходими са доброволци за справяне с авария в атомната електроцентрала Чернобил. Нека всички желаещи от отличниците да се строят до оградата и да чакат следващи инструкции. Ходоом, марш!
Тежките ни ботуши закънтяха по цимента докато се строявахме. Всичките. В очите на първокурсниците, които не бяха минали първия си физически изпит с отличен, се виждаше яд. Те нямаха право да бъдат доброволци.
Голубеев даде инструкциите си ясно:
– В 12:00 камионите тръгват към Чернобил! Пригответе се да нощувате навън.
Имахме по-малко от час да се приготвим. Чакаха ни 500 километра път. Всичко се случваше толкова бързо, нямахме време нито да помислим, нито да се уплашим. Единственото, което със сигурност знаехме, беше че трябва да бъдем там. Беше въпрос на морална отговорност, не на желание.
В 12:00 редицата от камиони потегли. Дъждът се усили. Барабаненето му по брезента сякаш напълно заглушаваше мислите ни и ние просто мълчахме. Бяхме седнали толкова близо един до друг, че дишахме като един. Стана задушно. Каросерията на камиона пулсираше заедно с трийсетте сърца влезли в синхрон. Някой каза нещо за новобранците, че щели да се разплачат. Нервният му смях не успя напълно да прогони напрежението, изпълващо въздуха под брезента, но задишахме по-леко и продължихме с шегите за първокурсниците. Смеехме се насила. Знаехме, че отиваме на място, на което може да има радиация, въпреки че Голубеев не спомена нищо за опасност.
Влязохме в района на Чернобил в 00:00 часа. Разтоварихме се от камионите на заравнено място, на което трябваше да направим палатковия си лагер. Генерал Юри Самойленко, цивилният с когото беше говорил Голубеев, даде заповед в 05:00 да сме готови.
Легнахме, но никой не заспа. До сутринта чувахме гласове от другите палатки. В 05:00, на светлината на фаровете на два от камионите, всички се строиха за тръгване. Трябваше да изминем още 30 километра.
В електроцентралата ни посрещна командир Николай Тараканов. Обясни ни колко важна и отговорна е нашата задача. Намирахме се в зала 506. Пред нас имаше няколко монитора, на които виждахме картина от покрива, който командирът наричаше зона М. На мониторите се виждаше огромната дупка, която експлозията беше отворила. Изглеждаше страшно, но ние бяхме мъже. Бъдещи пожарникари. Нямахме право да се страхуваме.
Тараканов обясняваше бавно:
– Имате две минути. След това е ред на другите. Броите до 90 и тичате обратно! Разбрахте ли?
Кимахме, но не разбирахме защо трябва да тичаме, защо трябва да броим до 90. Никой не ни обясни.
– Задачата ви е да се качите след офицера, който ще води вашата група, да заобиколите комина. Ето този тук – казваше и чукаше с пръст по екрана – като внимавате да не се спънете по пътя. Трябва да се движите колкото се може по-бързо, защото нямате време. Когато заобиколите комина трябва да изчистите отломките, които офицерът ще ви покаже. Загребвате с лопатите и хвърляте ето тук, през този парапет – каза и посочи отново на екрана. Отломките трябва да попаднат в дупката. Офицерът ще е с вас през цялото време, ако нещо се объркате, питайте го.
За да се качите в зона М, ще трябва да ви направим защитно облекло. Офицерите ще ви помогнат.

Защитното ни облекло бяха листове от олово, които привързвахме с връзки на гърбовете, гърдите, слабините и тила. Офицерите на Тараканов ги поставяха. Дадоха ни маски, гумени престилки и ръкавици, и дозиметър, който бяхме длъжни да носим докато сме на покрива.
Тараканов измърмори нещо неразбрано и ни попита наясно ли сме какво трябва да правим.
Бяхме наясно. Екипировката ни беше толкова тежка, че забавяше движенията ни, но нали за това сме тренирани.
Качихме се по металната стълба след офицера и попаднахме на друга планета. Сякаш светът беше загубил цветовете си. Всичко беше сиво. Тичаш като на забавен кадър с всичко по себе си. Зад комина спираш да си поемем дъх. 20, 21, 22. Офицерът сочеше кое да изхвърляш. Една лопата. 30, 31, 32. Към парапета. 43, 44, 45. Хвърляш. Обратно. 56, 57, 58. Втора лопата. 60, 61, 62. Към парапета. 73, 74, 75. Хвърляш. Обратно. 86, 87, 88. Към стълбата. Метален вкус изпълваше устата и сякаш пясък проникваше между зъбите докато слизаш по стъпалата. Краката ти треперят.
Тараканов питаше всяка група какво сме свършили горе. Питаше дали се чувстваме добре и се заемаше да инструктира следващите. Имаше човек, който през цялото време снимаше с камера. Беше с нас и на покрива. Той нямаше защитна екипировка. Щяла да му пречи да снима. Пращахме поздрави на семействата си пред камерата му, а той ни казваше, че ще се приберем преди да е излъчен материала и ще можем да се гледаме сами.
Когато слязохме ни взеха дозиметрите, за да запишат показанията им. Записаха ги, но с грешка. Бяха отчели по 30 рентгена, а в бланките ни пишеше по 6. Казаха, че уредите били стари и единиците се преизчисляват. Максимума на човек бил около 25 рентгена, което се равнявало на показание 125. Щом дозиметрите ни отчетат 125 рентгена щяхме да се приберем у дома.
Всички от нашия камион минахме през покрива за 15 минути и тръгнахме към лагера. Бяхме страшно уморени, сякаш не 2 минути, а цяла вечност бяхме прекарали на покрива с лопатите в ръце. Металният вкус все още не си беше отишъл.
Докато пътувахме към лагера можехме да видим околността на светло. Покрай пътя гората беше като изпепелена. Боровете бяха изсъхнали и придобили странен червеникав отенък. Не можахме да измислим каква може да е причината.
По време на престоя ни в електроцентралата в лагера бяха пристигнали още доброволци. Палатките изпълваха цялото пространство между пътя и червените борове.
Чак вечерта ни се прииска да ядем. Базата на електроцентралата имаше ресторант, който работеше на пълни обороти.
Първо, второ, трето. Имаше месо, риба, супи, компоти, десерти. Ако се хранехме така и в стола на училището, никой нямаше да може да изкачи и една пожарникарска стълба. Дадоха ни и специален витаминен комплекс. Въпреки храната и витамините все още всички се чувствахме сякаш някой ни е източил кръвта.
На следващият ден всичко се повтори. Ставахме по тъмно, пътувахме тридесетте километра покрай “Червената гора”. Обличахме екипите и се качвахме в Зона М. Отново имахме само две минути. Момчетата от екипите след нас нерядко ни молеха да взимаме и техните дозиметри, когато отиваме в зоната, за да натрупат по-бързо дозата, която да ги отведе вкъщи. Други пък оставяха “калкулаторите на живот”, както прекръстихме дозиметрите, преди да се качат, за да може да не я стигнат и да останат още тук. За родината.
Качвахме се по няколко пъти, въпреки че официално беше забранено. В камиона на път към лагера на няколко човека им течеше кръв от носа. Закараха ги в болницата и повече не ги видяхме.
На третия ден нямаше толкова желаещи да се качват повече от веднъж, но металния вкус в устите ни вече не изчезваше. Боляха ни очите. Не можехме да свиваме пръстите на ръцете си. Често се чувствахме дезориентирани и се случваше да не знаем какво да правим докато сме в зоната.
Останахме 48 дни в Чернобил.
Последният ден Тараканов ни награди с грамоти за специални заслуги към родината. Всички щяхме да получим по 800 рубли премия.
По 16 рубли за всеки двеминутен престой на покрива.

После забравиха за нас. И Тараканов. И родината.
А ние сме още на покрива. Последните ни две минути продължиха 32 години.

(Фотографията е на Игор Костин – първият фотограф заснел аварията, прекарал 2 месеца рамо до рамо с “биороботите” както той ги нарича.)