За опашките с любов

Само малко.

Малко.

Само.

Малко.

Ще боли.

Нещо като 1,89 от 20.

Ще боли не всеки ден, но понякога, когато чуеш нещо или отидеш някъде, където сте били.
Където Сте били. Едно.

Явно никога няма да забравя.

Останах без част от себе си, защото тя е при теб.

Когато дълго си с някой, поемаш отговорност за неговата цялост.

Ако решиш да си тръгваш, знай че го оставяш нецял.

Завинаги.

Като гущер без опашка, на когото опашката никога няма да порастне отново. И тази липса ще е с него винаги. Постарай се ако ще си тръгваш, да не късаш части, които вземаш със себе си.

Защото боли.

И докато късаш.

И след това.

И тази болка не изчезва, дори след много години.

Ще се буди понякога с нея. Без предупреждение.

Гущерът ще си живее. Липсващата опашка няма да му пречи.

Но дори следващият човек да залепи нова опашка на мястото на откъснатата, болката ще си седи.

Въпреки, че новата опашка може да е много по-хубава от старата. (А тя винаги е по-хубава!)

Пак ще боли и боли.

Там някъде.

На залепеното.

1,89 от 20.

Точно.