Знаеш ли, заслужавахме да имаме сбогуване…?

Това ми липсва все още, вече година по-късно.
Една вечер, в която да си говорим.
Една нощ, в която да се гушнем.
Един миг, в който да си кажем всичко.
Дори да боли.
Да си кажем, че сме се обичали, без значение какво ни е липсвало, че сме се избирали всеки ден.
Да си кажем, че можем да сме приятели. (Поне на мен ми се искаше…)
Заради всичките години прекарани заедно.
Да се погледнем в очите.
Сякаш все още се обичаме.
Да си поплачем. (Поне аз…)
Защото 11 години са много.
Много са.
За да си тръгнеш просто така.
Без да кажеш дума.
Познаваш ме достатъчно, за да знаеш, че онази вечер умирах от страх.
И въпреки всичко си тръгна. Тихо. (Или избяга?)
След това вече нищо не е същото.
И няма да бъде.
Защото част от мен остана завинаги сама на дивана в хола.
Вперила празен поглед в черния екран на телевизора.
А звукът от входната врата беше толкова силен, че ми остави белег в сърцето.